Сура Аль-Фуркан — Стих 43

1. Значения на думите, които се нуждаят от пояснение в аята:

• أَرَأَيْتَ (ара'айта): „Видя ли?“ или „Обърна ли внимание?“ — израз на учудване и привличане на вниманието към нещо поразително.
• اتَّخَذَ (иттахаза): „взе“, „прие“, „направи“.
• إِلَٰهَهُ (иляхаху): „своя бог“ — това, на което се подчинява и служи.
• هَوَاهُ (хаваху): „своето желание“, „своята страст“ — това, към което го влече душата му без ограничение.
• وَكِيلًا (уакилян): „настойник“, „пазител“, „попечител“ — онзи, който отговаря за нечии дела и го пази.

1. Тълкувание на аята:

Всевишният Аллах се обръща към Своя Пратеник (с.а.с.) с въпрос, който носи учудване и предупреждение: обърни внимание на онзи човек, който е стигнал дотам, че е направил своите страсти и желания свой бог. Той не се подчинява на Аллах, а следва единствено това, което му харесва и към което го подтиква собствената му душа. Каквото му заповяда страстта му — той го прави; каквото му забрани — той го изоставя. Така желанието му заема мястото на истинския Бог и той му се покорява, сякаш е божество.

В древността някои хора стигали до още по-голямо невежество: кланяли се на камък и щом видели друг, по-хубав камък, захвърляли първия и започвали да се кланят на втория. Така и онзи, който следва страстта си — всеки път, когато желанието му се промени, се променя и неговият „бог“, и той продължава да се лута без посока.

След това Аллах пита Своя Пратеник: нима ти можеш да бъдеш негов пазител и настойник, който да го пази от следването на страстите му и да го върне към вярата? Тоест — това не е в твоите ръце и не е твоя отговорност. Ти си само предупредител, а напътствието е в ръцете на Аллах. Ти не можеш да принудиш сърцата, нито да накараш някого да повярва насила.

1. Поуки, които ни карат да обикнем исляма и Корана:

• Коранът ни учи, че истинската свобода не е в това да следваш всяко свое желание, а в това да се подчиняваш на своя Създател. Следването на страстите без мярка превръща човека в роб на самия себе си, докато покорството пред Аллах го издига и му дава достойнство.
• Аятът показва голямата мъдрост на исляма: той не задължава никого насила да вярва. Пратеникът (с.а.с.) е само предупредител, а не настойник, който принуждава сърцата. Това е религия на убеждението, а не на принудата.
• Коранът ни предпазва от опасността да превърнем собствените си желания в мерило за истина и за добро. Когато човек съди всичко според това, което му харесва, той губи способността да различава правилното от грешното.
• Аятът ни насърчава към самовглеждане и искреност: да се запитаме — на кого всъщност се подчиняваме? На Аллах ли, или на собствените си капризи? Този въпрос е ключът към искрената вяра и към вътрешния мир.
• И накрая, Коранът ни учи на състрадание и търпение в призоваването към добро: ние призоваваме с мъдрост и добър съвет, а резултатът оставяме на Аллах, защото Той е Онзи, Който напътва сърцата.