Сура Аль-Муминун — Стих 47

1. Значения на думите, които се нуждаят от пояснение в аята:

• أَنُؤْمِنُ (ану'мину): да повярваме ли, да приемем ли вярата, да повярваме на тяхното послание.
• لِبَشَرَيْنِ (ли-башарайни): на двама души, на двама смъртни хора (от думата „башар“ – човешки род, хора).
• مِثْلِنَا (мислина): като нас, подобни на нас.
• وَقَوْمُهُمَا (уа каумухума): и народът на двамата (т.е. народът, към който принадлежат).
• عَابِدُونَ (‘абидун): слугуващи, подчинени, покорни, унижени пред нас като роби.

1. Тълкувание на аята:

Всевишният Аллах ни съобщава за думите на фараона и неговите приближени, когато им били изпратени Муса и Харун (мир на тях двамата) с призива към вяра в Единния Аллах. Те се възгордели и отказали, като казали: „Нима ще повярваме на двама души, които са като нас – обикновени хора, без никакво превъзходство над нас? Как бихме могли да им се подчиним и да приемем тяхното послание, след като те не са нито ангели, нито царе, нито притежават нещо, което да ги отличава от нас?“ И добавили като още един довод за своето възгордяване: „А и народът им – синовете на Исраил – са наши подчинени и слугуват на нас, унижени и покорни. Как тогава бихме повярвали на хора, чийто собствен народ е под наша власт и в наше робство?“

Така те отхвърлили истината не поради липса на доказателства, а поради гордост, високомерие и стремеж към власт и превъзходство. Те сметнали, че човешката природа на пратениците е пречка да им се доверят, макар че именно това е мъдростта на Аллах – пратениците да бъдат хора, за да могат хората да ги разберат и да последват примера им. Те се заблудили и в това, че презряли синовете на Исраил и ги сметнали за по-низши, а чрез това презрели и самите пратеници, изпратени при тях.

1. Поуки, които ни приближават към исляма и Корана:

• Аятът ни показва, че възгордяването и високомерието са една от най-големите пречки пред вярата. Фараонът и неговите хора не отхвърлили истината, защото не била ясна, а защото не пожелали да признаят, че някой друг може да е прав, а те – грешни.
• Ислямът не изисква от човека да се отрече от разума си, а го призовава да разсъждава честно и безпристрастно. Доводите на фараона били основани на гордост, а не на разум или доказателство.
• Коранът ни учи, че истината не се измерва с власт, богатство или социален статус. Пратениците били обикновени хора по природа, но били избрани от Аллах и подкрепени с ясни знамения – и това е достатъчно за онзи, който търси истината с отворено сърце.
• Аятът ни напомня, че унижаването и презрението към другите хора е признак на невежество и несправедливост. Фараонът презрял синовете на Исраил и ги сметнал за роби, а чрез това презрял и пратениците, изпратени при него.
• Вярата в Аллах и в Неговите пратеници е път към освобождение от робството на гордостта, на властта и на човешките предразсъдъци. Ислямът издига човека чрез богобоязливост, а не чрез потекло, сила или богатство.
• Коранът предава тези исторически диалози, за да ни поучи и предупреди, че същите оправдания могат да се появят във всяко време – когато човек отхвърля истината заради гордост или заради страх да не изгуби положението си. Затова е добре всеки от нас да се запита: дали не отхвърлям нещо истинно само защото не идва от онзи, от когото съм очаквал, или защото противоречи на моите желания и интереси?